ВОЛШЕБНАЯ БОЗДЖААДА
(рассказ поклонника - от Барисеа)
Това е един остров, миришещ на кеклик – дива чубрица с хвойнов дъх. Миризмата се усеща както по уличките, така и по хълмовете с лозята.
Това е един остров на абсолютната тишина. Тишина, от която дори ушите те болят. Толкова тих, че дори огромните си вятърни генератори са записали в Гинес – най-тихите вятърни турбини в света. Стоях точно под тях и не ги чувах. А много добре знам какво се чува под такива огромни перки – свистене на въздуха, все едно Голиат сече въздуха. Тук – нищо. Гледаш – въртят се, ослушваш се – нищо.
Това е един отров, в чиито ресторантчета не можеш да не седнеш, чието сладко от доматчета не можеш да не опиташ и в чиито чинари не можеш да не се влюбиш. Остров, на който турците слушат италиански канцонети и ти сервират кафето с куш-локум и дамла. Късно разбрах, че дамла е мастика.
Това е островът на Тек. Тенедос. Бозджаада.
Пет вълшебни дни и нощи в рая. Под дафиновото дърво на Тек. В дълги въображаеми разговори с духа на Тек. Между другото, имате много поздрави. Всичко видях. Поне, което търсех. Видях заливчето, където Тек и Ейлюл се целунаха за пръв път. Лежах под чадъра на Ейлюл, а тръстиките на Тек шумоляха зад гърба ми. Пих чай под чинара, разхождах се из лозята. Не, в къщата на Тек не бях. Е, живеят си хората в нея, пътят е частен, затворен. Но я снимах отдалеч и пратих въздушна целувка на плашилото.
Разбрах защо Керем се е влюбил в този остров и защо точно тук е родил Тек. Това е късче от друго време, което се носи из морето. Това са къщи, строени в по-горди за турците времена. Днес много от техните порти са така здраво обрасли в лозници, че трудно ги виждаш зад тях. Тук сутрин те буди викането на мюзеина от джамията, а докато закусваш, слушаш мелодичния звън на черковната камбана. Тук наричат „дондурма”-та „паготò”, а иначе си е най-обикновен (но прекрасен!) сладолед. Английски не говорят, но с радост, с широка усмивка и с огромно търпение ти обясняват по сто пъти на турски. И те потупват с неизменното „аферин”, когато скалъпиш някое изречение. Тук майките не крещят на децата си. Тук жени сервитьори няма и мъжете винаги отместват поглед от очите ти – в знак на уважение. Тук виното също мирише на кеклик. Пластмасови столове и маси няма. Тук не изхвърлят старите обувки, а садят в тях мушкато. Тук е раят на фотографите – всяко прозорче, всяка решетка, всяка мързелива котка излъчват вълшебство.
Не е лесно да си тръгнеш оттам. Аз стоях на кърмата на ферибота, вперила очи в кафявите му хълмове и дишах трудно. Трябваше ми двойна порция локма и две кафета, за да изляза от меланхолията. Днес до будилника на нощното шкафче имам едно „дете на Лодос” – парченце сухо дърво, което извадих от морето. Е, в началото то беше мокро, а сега, като затворя очи и вдъхна миризмата му, отново чувам канцонетите, виждам разноцветните лампи над уличките, малките чинийки със сармички с вишни и поклащането на подводните гори в залива на Тек.
Щастлива съм, че бях там. Пак ще отида. Нямам избор.
Това е вълшебното заливче "Първа целувка"
Ето ги вятърните мелници отдалеч...
... и отблизо.
И чадърът на Ейлюл.
Дървото, под което духът на Тек обгърна свитите юмруци на Ейлюл.
Чинарът.
"Батъбалък" нощем...
... и денем. Всъщност, се казва "Simyon".
Ето, това е Бозджаада.
--------------------
Барисеа мне обещала, что сделает рассказ в англоязычном варианте... Верите или нет, а тоже коснулась к раю благодаря ее рассказ... взволновалась, глаза наполнились слезами... tt
Бозджаада - это Тек... так сказал Енгин Акюрек